Даниъл Силва с нов убийствен трилър
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ПОРТРЕТ НА НЕПОЗНАТА ДАМА
от Даниъл Силва
Обем: 408 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978–954–26–2258-1
Превод: Коста Сивов
Легендарният разузнавач Габриел Алон се изправя против най-хубавия измамник на картини в една от най-заплетените интервенции в своята кариера
Очаквайте „ Портрет на непозната дама “ на 30 май!
За създателя
Даниъл Силва е притежател на награди и първи в класацията на създатели на бестселъри на „ Ню Йорк Таймс “, измежду които „ „ Портретът на един разузнавач “, „ Английското момиче “, „ Крадецът “, „ Английският разузнавач “, „ Орденът “, „ Челистката “ и други Той е най-известен с дългогодишната си серия трилъри, в които основен воин е шпионинът и реставратор на творби на изкуството Габриел Алон. Книгите на Силва получават високи оценки от критиците по целия свят и са преведени на повече от трийсет езика. Той живее във Флорида със брачната половинка си, телевизионната журналистка Джейми Гангъл, и техните близнаци – Лили и Николас.
За книгата
Критиците и феновете на създателя са безапелационни, че това е един от най-хубавите му романи през последните години.
Легендарният разузнавач Габриел Алон се отдръпва от поста си отпред на израелското разузнаване и се открива във Венеция дружно със фамилията си. Прекарва дните си в циркулиране на уличките и каналите, пробвайки се да не помни за призраците от предишното и да стартира на чисто.
Негов остарял познайник и търговец на творби на изкуството обаче го моли да проверява мистериозните условия към откриването и продажбата за забележителна сума на „ Портрет на непозната дама “ от фламандския художник Антoнис ван Дайк. Габриел отпътува за Париж, където се оказва замесен в смъртоносна игра със залози за милиарди.
Алон, който е художник и реставратор, счита, че въпросната картина съвсем несъмнено е фалшификат. За да открие кой стои зад основаването на толкоз сполучливата реплика, Габриел измисля една от най-заплетените интервенции в своята кариера. Ако се окаже сполучлива, той ще се трансформира в огледален облик на мъжа, който се пробва да откри: най-хубавия измамник на всички времена.
Откъс
Във всеки различен ден Джулиан щеше да го хвърли в кошчето за отпадък. Или щеше да направи нещо по-добро – да го пусне в машината за заличаване на документи на Сара. През дългата мрачна зима на пандемията, когато съумяха да продадат единствено една картина, тя употребява уреда, с цел да унищожи безмилостно част от набъбналия списък на галерията. Джулиан, който беше травмиран от този развой, се опасяваше, че когато Сара завърши с всички разписки и товарителници, ще пристигна и неговият ред. Тогава щеше да си отиде от този свят във тип на тънки ленти жълтеникава хартия, отнесени за преработване дружно с другите боклуци от седмицата. И щеше да се завърне в идващия живот като екологична чаша за кафе. Но той си мислеше, не без съображение, че има и доста по-лоши ориси.
Писмото, адресирано до Г-н Джулиан Ишърууд, дойде в галерията един дъждовен петък в края на март. Сара незабавно го отвори; някогашен скришен сътрудник на Централното разследващо ръководство, тя нямаше никакви угризения да чете пощата на други хора. Написаното в него я заинтригува и я накара да го остави на бюрото на Джулиан, дружно с още няколко маловажни писма от утринната поща – единствената преписка, която нормално му позволяваше да вижда. Той го прочете за първи път, до момента в който още беше с шлифера, от който капеше вода, с разчорлени от вятъра прошарени кичури. Часът беше единайсет и половина, само че все пак си беше достижение. Тези дни Джулиан рядко стъпваше в галерията предобед. Времето обаче му беше задоволително, с цел да ядоса Сара, преди да се отдръпна в тричасова отмора, отдадена на обяда му.
Първото, което му направи усещане в писмото, беше изящният почерк на създателя му – някоя си мадам Валери Берангар, – какъвто не бе виждал от епохи. Очевидно тя беше попаднала на неотдавнашната публикация в „ Монд “, в която се съобщаваше, че изложба „ Ишърууд Файн Артс “ е продала картината „ Портрет на непозната дама “ – маслени бои върху платно с размери 115 на 92 сантиметра от фламандския бароков художник Антонис ван Дайк – за няколко милиона лири. Мадам Берангар показваше опасенията си по отношение на договорката – опасения, които би желала да разиска с Джулиан персонално, защото били от правно и морално естество. Тя щеше да го чака в ресторант „ Равел “ в Бордо в четири часа следобяд в понеделник. Молбата й беше да отиде самичък.
– Какво мислиш? – попита Сара.
– Очевидно е луда. – Джулиан размаха написаното на ръка писмо, като че ли то доказваше изказванието му. – Как стигна дотук? С пощенски гълъб ли?
– С пощальон.
– Имаше ли противоположен адрес?
– Използвала е този на „ Ди Ейч Ел Експрес “ в Сен Макер. Намира се на към петдесет километра…
– Знам къде е Сен Макер – прекъсна я Джулиан и незабавно съжали за внезапния си звук. – Защо имам неприятното чувство, че ме изнудват?
– На мен не ми наподобява на изнудвачка.
– Точно тук грешиш, цвете мое. Всички изнудвачи и кожодери, с които съм се сблъсквал, имаха безупречни обноски.
– В подобен случай да се обадим в полицията.
– Да намесим ченгетата? Ума ли си изгуби?
– Поне покажи писмото на Рони.
Роналд Съмнър-Лойд беше скъпоплатеният му юрист.
– Имам по-добра концепция.
И тогава, в 11,36, под неодобрителния взор на Сара, Джулиан провеси писмото над остарелия железен панер за отпадък, светиня от славните дни на галерията, когато се намираше на елегантната Ню Бонд Стрийт, или Ню Бондщрасе, както беше известна в някои среди от този бизнес. Но колкото и да се стараеше, наподобява, не можеше да пусне проклетото нещо да се изплъзне от пръстите му. Или, както си мислеше по-късно, писмото на мадам Берангар бе залепнало за тях.
Джулиан остави писмото встрани и се зае с преглеждането на останалата утринна поща, върна няколко телефонни позвънявания и разпита Сара за детайлностите към една идна продажба. След като извърши отговорностите си, се насочи към Дорчестър за обяд. Придружаваше го чиновник на уважавана лондонска аукционна къща – жена, естествено, неотдавна разведена, без деца и много млада, само че не прекомерно. Той я изумяваше с познанията си за италиански и холандски ренесансови художници и я забавляваше с истории за забавни продажби. Това беше роля, която играеше относително добре от много дълго време. Все отново беше несравнимият Джулиан Ишърууд, Джули за приятелите и Джуси Джули за сътрудниците си в редките провинения с алкохол. Беше предан, лековерен до нелепост и англичанин до мозъка на костите си. „ Англичанин до следобедния чай и неприятните зъби “, както обичаше да споделя. И въпреки всичко, в случай че не беше войната, той щеше да е напълно различен.
След като се върна в галерията, Джулиан откри писмото на мадам Берангар със залепено от Сара листче с цвят на фуксия, в което го съветваше да премисли. Той прочете писмото още един път, напълно постепенно. Тонът беше формален, а хартията, на която беше написано, качествена. Не можеше да отхвърли, че звучи рационално, и надали ставаше въпрос за изнудване. Нямаше да е неприятно да чуе какво има да му споделя дамата. Ако не друго, пътуването щеше да му обезпечи по този начин нужната отмора от смазващия размер работа в галерията. А и прогнозата обещаваше идващите няколко дни да са доста студени и да вали съвсем непрекъснато. За сметка на това в Югозападна Франция към този момент беше пролет.
* * *
Едно от първите дейности, които Сара предприе, когато стартира работа в галерията, беше да осведоми Ела – зашеметяващата, само че изцяло безполезна секретарка на Джулиан, че повече нямат потребност от услугите й. Така и не си направи труда да й откри заместител. И сама можеше да се оправи с повдигането на телефона, отговарянето на имейли, поддържането на графика и допускането на гости, когато се появяха пред постоянно заключената врата на Мейсънс Ярд.
Сара обаче си имаше граници – отхвърляше да се занимава с организацията на пътуванията на Джулиан, въпреки че надзърташе през рамото му, до момента в който самичък вършеше досадната работа; в множеството случаи, с цел да не се обърка и да си резервира място за „ Ориент експрес “ до Истанбул, вместо за „ Юростар “ до Париж. Оттам го чакаха единствено два часа и четиринайсет минути с високоскоростен трен до Бордо. Джулиан сполучливо си купи билет за първа класа и си резервира дребен апартамент в хотел „ Интерконтинентал “ – за две нощувки, просто за всеки случай.
След като извърши задачата си, той се насочи към бара на ресторант „ Уилтънс “, с цел да изпие по едно пиво с Оливър Димбълби и Роди Хъчинсън, които имаха най-лошата известност измежду търговците на творби на изкуството в Лондон. Едното водеше след себе си другото и както нормално се случваше, когато бяха забъркани Оливър и Роди, Джулиан съумя да си легне едвам в два часа. Той прекара съботата в битка с махмурлука, а по-голямата част от неделята опакова багажа си. Някога се качваше на борда на „ Конкорд “ единствено с куфарче и красиво момиче, а в този момент като че ли трябваше да активизира всичките си качества, с цел да се подготви за пътуването през Ламанша. Предполагаше, че това е следващото нежелано разследване от възрастта – като тревожната заплеснатост, странните звуци, които издаваше, и неспособността му да прекоси някоя стая, без да се блъсне в нещо. Винаги разполагаше със самоиронично опрощение, с което да изясни унизителната си несръчност. Никога не е бил атлетичен вид. Проклетата лампа беше отговорна. Масичката го бе нападнала.
Джулиан спа неспокойно, както постоянно се случваше преди пътешестване, и се разсъни с неприятното чувство, че е на път да направи следващата серия от ужасни неточности. Настроението му обаче се оправи, когато влакът на „ Юростар “ излезе от Евротунела и продължи през сиво-зелените полета на Па дьо Кале към Париж. На Гар дю Нор хвана метрото до Гар Монпарнас и се наслаждения на порядъчен обяд във вагон-ресторанта на TGV, до момента в който светлината от прозореца последователно придобиваше нюансите на пейзаж на Сезан.
Джулиан си спомни с плашеща изясненост момента, в който за първи път бе видял тази изумителна светлина на Юга. И тогава, също като в този момент, пътуваше във трен от Париж. Баща му, немският евреин и търговец на творби на изкуството Самуел Исаковиц, седеше на отсрещната страна в купето и четеше вестник от предния ден, като че ли всичко беше в рамките на естественото. Майка му бе сплела ръце на коленете си и се взираше в пространството с безизразно лице.
В багажа над главите им имаше няколко картини, увити в защитна восъчна хартия. Бащата на Джулиан беше оставил някои от по-незначителните произведения в галерията си на Рю ла Боети в изискания Осми арондисман, а по-голямата част от останалите картини бяха скрити в къщата на изток от Бордо, която бе наел. Джулиан остана там до ужасното лято на 1942 година, когато двама баски овчари го прекараха незаконно през Пиренеите до неутрална Испания. Родителите му бяха задържани през 1943 година и депортирани в нацисткия лагер на гибелта Собибор, където ги бяха хвърлили в газовата камера още при идването им.
Гара „ Сен Жан “ в Бордо беше тъкмо до река Гарона, в края на Кур дьо ла Марн. Електронното табло в актуализирания билетен център беше модерно устройство – към този момент не се чуваха сходните на общителни овации звуци при обновяването на информацията, само че екстериорът в жанр бозар с двата старинни часовника се беше запазил подобен, какъвто Джулиан го помнеше. Същото се отнасяше и за постройките с цвят на мед в жанр Луи XV по булевардите, през които мина с таксито. Някои от фасадите бяха толкоз ярки, че изглеждаха като захранвани от вътрешен източник на светлина. Други бяха потъмнели от нечистотия. Шуплестият локален камък беше повода, както му бе обяснил татко му. Той абсорбираше саждите във въздуха като сюнгер и също като картина с маслени бои се нуждаеше от постоянно разчистване.
По някакво знамение хотелът не беше направил неточност с резервацията му. След като постави извънредно великодушен бакшиш в ръката на пиколото преселник, Джулиан закачи облеклата си и се отдръпна в банята, с цел да направи нещо за неугледния си тип. Минаваше три часът, когато капитулира. Заключи полезностите си в сейфа на жилището и за момент се зачуди дали да вземе със себе си писмото на мадам Берангар. Един интуиция – този на татко му, предполагаше той – го посъветва да го остави, прикрито в багажа му.
Същият глас му подреди да вземе куфарчето си, с цел да му придаде изцяло несправедливо властно лъчение. Джулиан мина по Кур дьо л’Интенданс и около редица скъпи магазини. Нямаше коли, единствено пешеходци, велосипедисти и лъскави трамваи, които се плъзгаха съвсем тихо по стоманените си релси. Той вървеше постепенно с куфарчето в дясната си ръка, а лявата бе прибрана в джоба му дружно с ключ-картата за жилището му в хотела.
Джулиан последва един трамвай, който зави по улица „ Витал Карл “. Пред него се издигаха двете готически камбанарии на известната Катедрала на Бордо, която се намираше на необятен площад с изтъркани павета. Ресторант „ Равел “ се намираше в северозападния завършек на площада. Той не беше от заведенията, които жителите на града постоянно посещаваха, само че бе ситуиран на централно място и елементарно се откриваше. Явно това беше повода мадам Берангар да го избере.
Хвърляната от Отел дьо Вил сянка бе надвиснала над множеството от масите на ресторанта, само че една от по-близките до катедралата беше огряна от слънцето и свободна. Джулиан седна, остави куфарчето в краката си и огледа другите гости. Само мъжът през три маси вдясно приличаше на французин. Останалите бяха туристи, пристигнали с туроператори. С джинсите и сивото си спортно сако Джулиан изглеждаше не на място измежду тях, истински воин от разказ на Е. М. Форстър. Поне мадам Берангар нямаше да има проблем да го разпознае.
Поръча си кафе със сметана, преди да се свести и да изиска дребна бутилка бяло бордо, леденостудено, с две чаши. Сервитьорът ги сервира тъкмо когато камбаните на катедралата оповестиха, че е четири часът. Джулиан инстинктивно приглади сакото си и огледа площада. Но в четири и половина, когато удължаващите се сенки запълзяха към масата му, мадам Валери Берангар към момента не се виждаше на никое място.
* * *
Вече наближаваше пет, когато Джулиан пресуши остатъка от виното си. Плати сметката в брой, пое куфарчето си и мина като бедняк от маса на маса – повтаряше името на мадам Берангар и в отговор получаваше единствено празни погледи.
Вътре в ресторанта нямаше никого с изключение на мъжа зад поцинкования бар. Той не познаваше жена на име Валери Берангар, само че му предложи да остави името и телефонния си номер.
– Ишърууд – сподели Джулиан, когато барманът присви очи, с цел да прочете написаното на една салфетка. – Джулиан Ишърууд. Отседнал съм в хотел „ Интерконтинентал “.
Камбаните на катедралата забиха още веднъж. Джулиан последва един кацнал на земята гълъб по паважа на площада, след което зави по улица „ Витал Карл “. След малко се смъмри, че е бил целия този път до Бордо без причина и че е разрешил на тази жена, на тази мадам Берангар, да разсъни нежелани мемоари от предишното му.
– Как смее? – извика той и стресна инцидентен минувач.
Отскорошната му податливост да изрича на глас това, което си мислеше, беше следващото стеснение, породено от напредващата му възраст.
Най-накрая камбаните замлъкнаха и се завърна приятният шепот на старинния град. Един трамвай мина съвсем тихо около него. Гневът на Джулиан таман стартира да утихва, когато се спря пред дребна изложба и огледа с професионален смут въодушевените от импресионизма картини на витрината. Усещаше неясно звука на идващ мотор. Не беше скутер. Не и с сходен мотор. Определено бе един от тези зверове с ниска седалка, яздени от мъже в специфични ветроустойчиви костюми.
Собственикът на галерията се появи на вратата и го предложения да прегледа творбите му. Джулиан отхвърли и продължи по улицата в посока на хотела. Както нормално, носеше куфарчето в лявата си ръка. Шумът на мотора се усили и се издигна с още половин степен в регистъра. В идващия момент видя стара жена – безспорно двойница на мадам Берангар – да сочи към него и да му крещи нещо на френски, което не разбра.
Опасявайки се, че още веднъж е изрекъл на глас нещо несвоевременно, Джулиан се обърна и видя, че моторът е съвсем до него и една ръка се протяга към куфарчето му. Той го притисна до гърдите си, направи пирует, с цел да се отдръпне от пътя на машината, и се блъсна в леден железен предмет. Докато лежеше на земята, замаян от удара, виждаше някакви лица със съжалително изражение, надвесени над него. Някой предложи да се обадят на кола за спешна помощ, различен – на полицията. Унизен, Джулиан побърза да се оправдае с едно от дежурните си извинения. Вината не е негова, изясни той. Проклетата улична лампа го нападнала.
п редставя
ПОРТРЕТ НА НЕПОЗНАТА ДАМА
от Даниъл Силва
Обем: 408 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978–954–26–2258-1
Превод: Коста Сивов
Легендарният разузнавач Габриел Алон се изправя против най-хубавия измамник на картини в една от най-заплетените интервенции в своята кариера
Очаквайте „ Портрет на непозната дама “ на 30 май!
За създателя
Даниъл Силва е притежател на награди и първи в класацията на създатели на бестселъри на „ Ню Йорк Таймс “, измежду които „ „ Портретът на един разузнавач “, „ Английското момиче “, „ Крадецът “, „ Английският разузнавач “, „ Орденът “, „ Челистката “ и други Той е най-известен с дългогодишната си серия трилъри, в които основен воин е шпионинът и реставратор на творби на изкуството Габриел Алон. Книгите на Силва получават високи оценки от критиците по целия свят и са преведени на повече от трийсет езика. Той живее във Флорида със брачната половинка си, телевизионната журналистка Джейми Гангъл, и техните близнаци – Лили и Николас.
За книгата
Критиците и феновете на създателя са безапелационни, че това е един от най-хубавите му романи през последните години.
Легендарният разузнавач Габриел Алон се отдръпва от поста си отпред на израелското разузнаване и се открива във Венеция дружно със фамилията си. Прекарва дните си в циркулиране на уличките и каналите, пробвайки се да не помни за призраците от предишното и да стартира на чисто.
Негов остарял познайник и търговец на творби на изкуството обаче го моли да проверява мистериозните условия към откриването и продажбата за забележителна сума на „ Портрет на непозната дама “ от фламандския художник Антoнис ван Дайк. Габриел отпътува за Париж, където се оказва замесен в смъртоносна игра със залози за милиарди.
Алон, който е художник и реставратор, счита, че въпросната картина съвсем несъмнено е фалшификат. За да открие кой стои зад основаването на толкоз сполучливата реплика, Габриел измисля една от най-заплетените интервенции в своята кариера. Ако се окаже сполучлива, той ще се трансформира в огледален облик на мъжа, който се пробва да откри: най-хубавия измамник на всички времена.
Откъс
Във всеки различен ден Джулиан щеше да го хвърли в кошчето за отпадък. Или щеше да направи нещо по-добро – да го пусне в машината за заличаване на документи на Сара. През дългата мрачна зима на пандемията, когато съумяха да продадат единствено една картина, тя употребява уреда, с цел да унищожи безмилостно част от набъбналия списък на галерията. Джулиан, който беше травмиран от този развой, се опасяваше, че когато Сара завърши с всички разписки и товарителници, ще пристигна и неговият ред. Тогава щеше да си отиде от този свят във тип на тънки ленти жълтеникава хартия, отнесени за преработване дружно с другите боклуци от седмицата. И щеше да се завърне в идващия живот като екологична чаша за кафе. Но той си мислеше, не без съображение, че има и доста по-лоши ориси.
Писмото, адресирано до Г-н Джулиан Ишърууд, дойде в галерията един дъждовен петък в края на март. Сара незабавно го отвори; някогашен скришен сътрудник на Централното разследващо ръководство, тя нямаше никакви угризения да чете пощата на други хора. Написаното в него я заинтригува и я накара да го остави на бюрото на Джулиан, дружно с още няколко маловажни писма от утринната поща – единствената преписка, която нормално му позволяваше да вижда. Той го прочете за първи път, до момента в който още беше с шлифера, от който капеше вода, с разчорлени от вятъра прошарени кичури. Часът беше единайсет и половина, само че все пак си беше достижение. Тези дни Джулиан рядко стъпваше в галерията предобед. Времето обаче му беше задоволително, с цел да ядоса Сара, преди да се отдръпна в тричасова отмора, отдадена на обяда му.
Първото, което му направи усещане в писмото, беше изящният почерк на създателя му – някоя си мадам Валери Берангар, – какъвто не бе виждал от епохи. Очевидно тя беше попаднала на неотдавнашната публикация в „ Монд “, в която се съобщаваше, че изложба „ Ишърууд Файн Артс “ е продала картината „ Портрет на непозната дама “ – маслени бои върху платно с размери 115 на 92 сантиметра от фламандския бароков художник Антонис ван Дайк – за няколко милиона лири. Мадам Берангар показваше опасенията си по отношение на договорката – опасения, които би желала да разиска с Джулиан персонално, защото били от правно и морално естество. Тя щеше да го чака в ресторант „ Равел “ в Бордо в четири часа следобяд в понеделник. Молбата й беше да отиде самичък.
– Какво мислиш? – попита Сара.
– Очевидно е луда. – Джулиан размаха написаното на ръка писмо, като че ли то доказваше изказванието му. – Как стигна дотук? С пощенски гълъб ли?
– С пощальон.
– Имаше ли противоположен адрес?
– Използвала е този на „ Ди Ейч Ел Експрес “ в Сен Макер. Намира се на към петдесет километра…
– Знам къде е Сен Макер – прекъсна я Джулиан и незабавно съжали за внезапния си звук. – Защо имам неприятното чувство, че ме изнудват?
– На мен не ми наподобява на изнудвачка.
– Точно тук грешиш, цвете мое. Всички изнудвачи и кожодери, с които съм се сблъсквал, имаха безупречни обноски.
– В подобен случай да се обадим в полицията.
– Да намесим ченгетата? Ума ли си изгуби?
– Поне покажи писмото на Рони.
Роналд Съмнър-Лойд беше скъпоплатеният му юрист.
– Имам по-добра концепция.
И тогава, в 11,36, под неодобрителния взор на Сара, Джулиан провеси писмото над остарелия железен панер за отпадък, светиня от славните дни на галерията, когато се намираше на елегантната Ню Бонд Стрийт, или Ню Бондщрасе, както беше известна в някои среди от този бизнес. Но колкото и да се стараеше, наподобява, не можеше да пусне проклетото нещо да се изплъзне от пръстите му. Или, както си мислеше по-късно, писмото на мадам Берангар бе залепнало за тях.
Джулиан остави писмото встрани и се зае с преглеждането на останалата утринна поща, върна няколко телефонни позвънявания и разпита Сара за детайлностите към една идна продажба. След като извърши отговорностите си, се насочи към Дорчестър за обяд. Придружаваше го чиновник на уважавана лондонска аукционна къща – жена, естествено, неотдавна разведена, без деца и много млада, само че не прекомерно. Той я изумяваше с познанията си за италиански и холандски ренесансови художници и я забавляваше с истории за забавни продажби. Това беше роля, която играеше относително добре от много дълго време. Все отново беше несравнимият Джулиан Ишърууд, Джули за приятелите и Джуси Джули за сътрудниците си в редките провинения с алкохол. Беше предан, лековерен до нелепост и англичанин до мозъка на костите си. „ Англичанин до следобедния чай и неприятните зъби “, както обичаше да споделя. И въпреки всичко, в случай че не беше войната, той щеше да е напълно различен.
След като се върна в галерията, Джулиан откри писмото на мадам Берангар със залепено от Сара листче с цвят на фуксия, в което го съветваше да премисли. Той прочете писмото още един път, напълно постепенно. Тонът беше формален, а хартията, на която беше написано, качествена. Не можеше да отхвърли, че звучи рационално, и надали ставаше въпрос за изнудване. Нямаше да е неприятно да чуе какво има да му споделя дамата. Ако не друго, пътуването щеше да му обезпечи по този начин нужната отмора от смазващия размер работа в галерията. А и прогнозата обещаваше идващите няколко дни да са доста студени и да вали съвсем непрекъснато. За сметка на това в Югозападна Франция към този момент беше пролет.
* * *
Едно от първите дейности, които Сара предприе, когато стартира работа в галерията, беше да осведоми Ела – зашеметяващата, само че изцяло безполезна секретарка на Джулиан, че повече нямат потребност от услугите й. Така и не си направи труда да й откри заместител. И сама можеше да се оправи с повдигането на телефона, отговарянето на имейли, поддържането на графика и допускането на гости, когато се появяха пред постоянно заключената врата на Мейсънс Ярд.
Сара обаче си имаше граници – отхвърляше да се занимава с организацията на пътуванията на Джулиан, въпреки че надзърташе през рамото му, до момента в който самичък вършеше досадната работа; в множеството случаи, с цел да не се обърка и да си резервира място за „ Ориент експрес “ до Истанбул, вместо за „ Юростар “ до Париж. Оттам го чакаха единствено два часа и четиринайсет минути с високоскоростен трен до Бордо. Джулиан сполучливо си купи билет за първа класа и си резервира дребен апартамент в хотел „ Интерконтинентал “ – за две нощувки, просто за всеки случай.
След като извърши задачата си, той се насочи към бара на ресторант „ Уилтънс “, с цел да изпие по едно пиво с Оливър Димбълби и Роди Хъчинсън, които имаха най-лошата известност измежду търговците на творби на изкуството в Лондон. Едното водеше след себе си другото и както нормално се случваше, когато бяха забъркани Оливър и Роди, Джулиан съумя да си легне едвам в два часа. Той прекара съботата в битка с махмурлука, а по-голямата част от неделята опакова багажа си. Някога се качваше на борда на „ Конкорд “ единствено с куфарче и красиво момиче, а в този момент като че ли трябваше да активизира всичките си качества, с цел да се подготви за пътуването през Ламанша. Предполагаше, че това е следващото нежелано разследване от възрастта – като тревожната заплеснатост, странните звуци, които издаваше, и неспособността му да прекоси някоя стая, без да се блъсне в нещо. Винаги разполагаше със самоиронично опрощение, с което да изясни унизителната си несръчност. Никога не е бил атлетичен вид. Проклетата лампа беше отговорна. Масичката го бе нападнала.
Джулиан спа неспокойно, както постоянно се случваше преди пътешестване, и се разсъни с неприятното чувство, че е на път да направи следващата серия от ужасни неточности. Настроението му обаче се оправи, когато влакът на „ Юростар “ излезе от Евротунела и продължи през сиво-зелените полета на Па дьо Кале към Париж. На Гар дю Нор хвана метрото до Гар Монпарнас и се наслаждения на порядъчен обяд във вагон-ресторанта на TGV, до момента в който светлината от прозореца последователно придобиваше нюансите на пейзаж на Сезан.
Джулиан си спомни с плашеща изясненост момента, в който за първи път бе видял тази изумителна светлина на Юга. И тогава, също като в този момент, пътуваше във трен от Париж. Баща му, немският евреин и търговец на творби на изкуството Самуел Исаковиц, седеше на отсрещната страна в купето и четеше вестник от предния ден, като че ли всичко беше в рамките на естественото. Майка му бе сплела ръце на коленете си и се взираше в пространството с безизразно лице.
В багажа над главите им имаше няколко картини, увити в защитна восъчна хартия. Бащата на Джулиан беше оставил някои от по-незначителните произведения в галерията си на Рю ла Боети в изискания Осми арондисман, а по-голямата част от останалите картини бяха скрити в къщата на изток от Бордо, която бе наел. Джулиан остана там до ужасното лято на 1942 година, когато двама баски овчари го прекараха незаконно през Пиренеите до неутрална Испания. Родителите му бяха задържани през 1943 година и депортирани в нацисткия лагер на гибелта Собибор, където ги бяха хвърлили в газовата камера още при идването им.
Гара „ Сен Жан “ в Бордо беше тъкмо до река Гарона, в края на Кур дьо ла Марн. Електронното табло в актуализирания билетен център беше модерно устройство – към този момент не се чуваха сходните на общителни овации звуци при обновяването на информацията, само че екстериорът в жанр бозар с двата старинни часовника се беше запазил подобен, какъвто Джулиан го помнеше. Същото се отнасяше и за постройките с цвят на мед в жанр Луи XV по булевардите, през които мина с таксито. Някои от фасадите бяха толкоз ярки, че изглеждаха като захранвани от вътрешен източник на светлина. Други бяха потъмнели от нечистотия. Шуплестият локален камък беше повода, както му бе обяснил татко му. Той абсорбираше саждите във въздуха като сюнгер и също като картина с маслени бои се нуждаеше от постоянно разчистване.
По някакво знамение хотелът не беше направил неточност с резервацията му. След като постави извънредно великодушен бакшиш в ръката на пиколото преселник, Джулиан закачи облеклата си и се отдръпна в банята, с цел да направи нещо за неугледния си тип. Минаваше три часът, когато капитулира. Заключи полезностите си в сейфа на жилището и за момент се зачуди дали да вземе със себе си писмото на мадам Берангар. Един интуиция – този на татко му, предполагаше той – го посъветва да го остави, прикрито в багажа му.
Същият глас му подреди да вземе куфарчето си, с цел да му придаде изцяло несправедливо властно лъчение. Джулиан мина по Кур дьо л’Интенданс и около редица скъпи магазини. Нямаше коли, единствено пешеходци, велосипедисти и лъскави трамваи, които се плъзгаха съвсем тихо по стоманените си релси. Той вървеше постепенно с куфарчето в дясната си ръка, а лявата бе прибрана в джоба му дружно с ключ-картата за жилището му в хотела.
Джулиан последва един трамвай, който зави по улица „ Витал Карл “. Пред него се издигаха двете готически камбанарии на известната Катедрала на Бордо, която се намираше на необятен площад с изтъркани павета. Ресторант „ Равел “ се намираше в северозападния завършек на площада. Той не беше от заведенията, които жителите на града постоянно посещаваха, само че бе ситуиран на централно място и елементарно се откриваше. Явно това беше повода мадам Берангар да го избере.
Хвърляната от Отел дьо Вил сянка бе надвиснала над множеството от масите на ресторанта, само че една от по-близките до катедралата беше огряна от слънцето и свободна. Джулиан седна, остави куфарчето в краката си и огледа другите гости. Само мъжът през три маси вдясно приличаше на французин. Останалите бяха туристи, пристигнали с туроператори. С джинсите и сивото си спортно сако Джулиан изглеждаше не на място измежду тях, истински воин от разказ на Е. М. Форстър. Поне мадам Берангар нямаше да има проблем да го разпознае.
Поръча си кафе със сметана, преди да се свести и да изиска дребна бутилка бяло бордо, леденостудено, с две чаши. Сервитьорът ги сервира тъкмо когато камбаните на катедралата оповестиха, че е четири часът. Джулиан инстинктивно приглади сакото си и огледа площада. Но в четири и половина, когато удължаващите се сенки запълзяха към масата му, мадам Валери Берангар към момента не се виждаше на никое място.
* * *
Вече наближаваше пет, когато Джулиан пресуши остатъка от виното си. Плати сметката в брой, пое куфарчето си и мина като бедняк от маса на маса – повтаряше името на мадам Берангар и в отговор получаваше единствено празни погледи.
Вътре в ресторанта нямаше никого с изключение на мъжа зад поцинкования бар. Той не познаваше жена на име Валери Берангар, само че му предложи да остави името и телефонния си номер.
– Ишърууд – сподели Джулиан, когато барманът присви очи, с цел да прочете написаното на една салфетка. – Джулиан Ишърууд. Отседнал съм в хотел „ Интерконтинентал “.
Камбаните на катедралата забиха още веднъж. Джулиан последва един кацнал на земята гълъб по паважа на площада, след което зави по улица „ Витал Карл “. След малко се смъмри, че е бил целия този път до Бордо без причина и че е разрешил на тази жена, на тази мадам Берангар, да разсъни нежелани мемоари от предишното му.
– Как смее? – извика той и стресна инцидентен минувач.
Отскорошната му податливост да изрича на глас това, което си мислеше, беше следващото стеснение, породено от напредващата му възраст.
Най-накрая камбаните замлъкнаха и се завърна приятният шепот на старинния град. Един трамвай мина съвсем тихо около него. Гневът на Джулиан таман стартира да утихва, когато се спря пред дребна изложба и огледа с професионален смут въодушевените от импресионизма картини на витрината. Усещаше неясно звука на идващ мотор. Не беше скутер. Не и с сходен мотор. Определено бе един от тези зверове с ниска седалка, яздени от мъже в специфични ветроустойчиви костюми.
Собственикът на галерията се появи на вратата и го предложения да прегледа творбите му. Джулиан отхвърли и продължи по улицата в посока на хотела. Както нормално, носеше куфарчето в лявата си ръка. Шумът на мотора се усили и се издигна с още половин степен в регистъра. В идващия момент видя стара жена – безспорно двойница на мадам Берангар – да сочи към него и да му крещи нещо на френски, което не разбра.
Опасявайки се, че още веднъж е изрекъл на глас нещо несвоевременно, Джулиан се обърна и видя, че моторът е съвсем до него и една ръка се протяга към куфарчето му. Той го притисна до гърдите си, направи пирует, с цел да се отдръпне от пътя на машината, и се блъсна в леден железен предмет. Докато лежеше на земята, замаян от удара, виждаше някакви лица със съжалително изражение, надвесени над него. Някой предложи да се обадят на кола за спешна помощ, различен – на полицията. Унизен, Джулиан побърза да се оправдае с едно от дежурните си извинения. Вината не е негова, изясни той. Проклетата улична лампа го нападнала.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ